В памет на Валери Петров

[Read the English version here.]

На 27 август 2014 г. загубихме поета Валери Петров. Загубихме писателя, драматурга, преводача, хуманиста, мислителя, примера Валери Петров.

И тъй разкошно-звездна бе нощта,
че всекидневните неща,
суетни, летни,
мимолетни,
със своите “Чудесно!”, “Цар си!”, “Браво!”
във бягство се отдръпваха стремглаво.
…
чувствах се голям под свода гъст
– а бяхме уж нищожества, уж атоми –
и всичко беше мир околовръст,
и красота изпълваше душата ми.

Из “Августовска нощ”

С поезията си той умееше да предизвиква в един куплет искрен смях и нежна тъга, да ни опише и есенния хлад, и топлия пролетен ветрец. С преводите си на Шекспир той положи в краката ни невероятната красота и благозвучие на българския стих и създаде нещо повече от превод: сюжетите и картините на Барда на нашия собствен мелодичен език. Със сценария на “Рицар без броня” той ни разкри най-наболелите язви в нашето общество през погледа на едно невинно, все още безгрижно дете. С “Пет приказки” той подари на децата ни въображението да покоряват планини, да играят с еленчета и да изследват дъното на безбрежния океан. Той никога не надрасна детската си фантазия, но и геният му никога не залиня, не отслабна, чак до края.

В днешна България, най-почитаните ни таланти, нашите класици, бавно си отиват и имената им избледняват в паметта ни. Един по един артисти, художници, писатели, философи, музиканти умират и оставят дълбоки празнини в нашата култура. С всяка нова скръбна вест, обществото ни обеднява и се разединява по малко. И да има нови таланти, те трябва да се борят с подигравки, тролове, разединението ни и колективното ни безразличие.

Смъртта окончателно ни отне Валери Петров, но всъщност ние го загубихме дълго преди това. Загубихме го когато нашите ученици станаха недостатъчно грамотни, за да го четат, а на родителите им спря да им се занимава. Загубихме го, когато престанахме да виждаме красотата и доброто в света и станахме сиви, мракобесни оцеляющи. Загубихме го, когато на дълго чаканите чисто нови автобуси и трамваи трябваше да сложим стикери, които напразно да ни призовават да бъдем европейци и да не ги рушим. Загубихме го, когато обърахме гръб на ближния си, за да облагодетелстваме себе си.

А тъкмо сега имаме нужда от него. Имаме болезненa, отчаяна нужда от искрица съпричастие, красота, оптимизъм. От искрица истина, искрица радост. Трябва да опазим неговия принос, и то не по библиотеките и книжните щандове, а в себе си, защото неговият принос не беше в поезията, или в преводите, или в сценариите. Неговият принос всъщност беше в това, че създаде крайно необходими инструменти за емоционалната ни възвишеност и за облагородяването и хуманизирането на нашето общество. Валери Петров ни познаваше, разбираше ни и ни обичаше.

Той ни трябва, и ни трябва неопетнен. След всички други, които развенчахме и омаловажихме, точно неговия образ трябва да запазим ярък и неомърсен от клевети, завист или от присъщия ни комплекс за малоценност. Той беше гений, рядък и многостранен талант, чийто пламък за наше щастие горя почти цял век. Той бе нашият литературен Левски, а на нас ни трябва литературен Левски, по дяволите! Длъжни сме да съхраним образа му в нас, и то не образа на поредния посърнал старец, а на енергичния, пламенен рицар на нашите сърца, какъвто той беше.

Августовска нощ

Това се случи с моя милост… Впрочем,
за да съм точен,
същинска случка нямаше във тоя
час край морето – всичко бе в покоя,
излъхван от тревите,
от звездите
и главно от един милиард щурчета,
които със назъбени крачета,
като с триончета, така трещяха,
че сякаш щяха
да разрушат, преди да стане ден,
бунгалото, тъмнеещо зад мен.
И тъй разкошно-звездна бе нощта,
че всекидневните неща,
суетни, летни,
мимолетни,
със своите “Чудесно!”, “Цар си!”, “Браво!”
във бягство се отдръпваха стремглаво.
И бягаше не само суетата,
а с бързина, за мене непозната,
познатите ми зависти, омрази,
дребнавости, лъжи, фалшиви фрази
се стапяха, изчезваха далеч…
И към щурчетата с такава реч
обърнах се:
– Приятелчета мили,
стържете все така със всичките си сили,
пълнете ни ушите,
дано позаглушите
завинаги, не само за минути,
в нас чувствата на атоми надути,
та тъй да станем мъдри и дори
(макар че ще е трудно) по-добри! –
Говорих тъй на смях,
но не на тях,
чувствах се голям под свода гъст
– а бяхме уж нищожества, уж атоми –
и всичко беше мир околовръст,
и красота изпълваше душата ми.

Валери Петров